Езерото

Бях тръгнал на лов, както обикновено. Но този път, за разлика от всеки друг, бяха особено жаден. Май не ми се отразяваше особено добре да пропускам да се нахраня...
Тръгнах към гората и въпреки, че силно се съмнявах да немеря някого там, имах нужда и от малка разходка. Не разбрах как от гората стигнах до някакво езеро и за огромна моя изненада, усетих миризмата на човек.. и то доста близо. Какъв късмет само. Без да губя време тръгнах по следите и не след дълго я видях. Тъмнокосата красавица, която вървеше край езерото. Сама.
Изглежда и тя усети присъствието ми (което си беше странно, като се има предвид колко тих бях), защото се обърна.
- Изплашил? Не беше нарочно.
Усмихнах се и се доближих още няколко крачки.
- Извинявай.

"И къде отива забавата ми ако вдигна шум?" - зададох въпроса си на ум. Тя започна да се отдалечава, но нямах намерение да я оставя да го направи, затова тръгнах заедно с нея... Изглежда и това не остана незабелязано, защото изведнъж се обърна и се представи.
- Елизабет?
Погледа ми се заби в сините й очи.
- Хубаво име. Аз съм Сам.
Подадох ръката си с усмивка.
- Приятно ми е.

Още когато я видях усетих, че има нещо различно в нея. Прекалено лесно усети присъствието ми... въпреки, че изглеждаше спокойна, можех да чуя ускореният й пулс, когато ме видя - почти, сякаш знаеше какво съм.
Затова дори и за миг не отделих поглед от нея. Трябваше да внимавам. Предполагах, че е някоя от онези ловци, които си мислят, че могат да ни убият... И въпреки, че едва ли представляваше кой знае каква заплаха за мен, трябваше да внимавам за изненади.
И точно такава изненада получих след като стиснах ръката й. Видях кола, който се подаде изпод ръкава й и преди да е успяла да направи каквото й да е, я повалих на земята. Ръката ми се намери на врата й. Бях я притиснал към земята, но не прекалено силно, защото при малко по-силен натиск със сигурност щях да счупя врата й.
- Жалко.
Взех кола от ръката й и го захвърлих някъде зад гърба ми.
- Наистина ми харесваше и е жалко, че ще трябва да те убия. Не е много разумно да нападаш вампир, който е с близо осем века по-стар от теб. Мислех, че всички ловци го знаят...
Подсмихнах се.

- Спри. Ще се нараниш.
Усмихнах се. Не можеше да се измъкне, колкото и да се опитваше. Само преместих хвата си върху ръцете й... така беше малко по-удобно.
- Хмм... това, че ми харесваш, не означава, че ще забравя как се опита да ме убиеш. Между другото, много е грубо да постъпваш така с добронамерени непознати.
Поклатих глава.
- Аз имам друго предложение... Какво ще кажеш да спреш с опитите да ме съблазниш? Няма да ти помогнат.

- Напълно добронамерени.
Потвърдих. Добре де, намеренията ми бяха далеч от добронамереността, но защо пък тя трябваше да го знае?
- Не мисля, че си в позиция да ми казваш какво да правя. Не искам да те убивам... все още.
Усмихнах се и отпуснах хватката си.

Беше предпазливо и видимо стресната и изненадана от действията ми. След като се изправи и отдалечи, аз на свой ред седна на земята.
- Какво да ти кажа.. аз съм добро вампирче.
Не успях да сдържа смеха си. Кого заблуждавах?
- И ако не беше реагирала толкова остро, нямаше се да се налага да правя така...

Едва сдържах смеха си.
- Тренирана? Мисля, че ти трябват още малко тренировки.
Усмихнах се.
- Не се справи особено добре. Не можеш да очакваш, че ще изненадаш такъв като мен... Пък и нали знаеш, вампирите си имаме дарби. А моята съвсем ти пречи да направиш нещо без да разбера.
Доволна усмивка се появи на лицето ми.

- Господинчо?! На твое място не бих говорил така. Прекалено си самонадеяна, а това не е много добре.
Говрех доста спокойно и продължавах да я гледам с насмешка. Добре, как се очакваше да я приема сериозно? Та тя беше просто човек...
- Е, добре. Явно не си чак толкова зле, колко мислех. Една точка, че позна каква е дарбата ми... или поне част от нея.
Всъщност можех да прочета мислите й, ако имам физически досег с нея, но тя нямаше нужда да знае тази малка подробност.

- Ауч. Искаш да кажеш, че не съм джентълмен? Сега наистина ме засега.
Поклатих глава с иронична усмивка.
- Съжалявам, но не мога да го контролирам... просто ги чувам.
Отново лъжа. Можех да контролирам дарбите си, поне това бях научил за осем века живот.
- Амии... освен, че чувам мислите ти.. има и още няколко.. ъм.. бонусчета към дарбата ми. Още някои неща, които мога да правя. Други дарби.
Поясних накратко.

Умишлено не обърнах внимание да забележката й. Беше безсмислено да й обяснявам кавото и да е.
- Много си любопитна.
Подсмихнах се.
- Добре де, нали така или иначе се правя на добро вампирче... - поклатих глава.
- Да речем, че мога да ти причиня болка само с поглед. Но това е една от скучните... другата част от дарбата ми е значително по-забавна. Не знаеш какви неща се въртят в главите на хората.
Засмях се.

Изненадах се като седна по-близо, но нямах нищо против.
- Не оцеляват дълго? Нека позная... убиваш ги с кола, скрит в ръкава ти?!
Продължавах да говоря с насмешка.
- Явно трябва да се чувствам специален... оцелях след опита ти за покушение. Въпреки, че да си призная... едва те надвих.
Поклатих глава. Добре де, трябваше да спра да й се подигравам.
- Би трябвало да те е страх. Мога да те убия преди дори да си осъзнала какво става.

- Браво.
Засмях се.
- Втора точка за момичето ловец. Ставаш все по-добра. Скоро може и да заприличаш на истински ловец...
Подсмихнах се и се загледах в езерото пред мен.
- Само че това не бива да те окуражава. Да не вземеш да извадиш още някой кол... тогава едва ли ще съм толкова добронамерено вампирче.