Езерото

- Хм.. ти наистина си любопитна. Историята накратко - запознах се с едно момиче, тя се окза вампир, накарах я да ме превърне... и от осемстотин години насам съм вампир.
Усмихнах се и преди да е задала още някой въпрос, се изправих. Отидох до кола, който бях захвърлил преди малко и го взех. Върнах се при нея и й го подадох.
- Нямаш друг кол, но пък аз ти давам този. Само дето не ти стиска да направиш каквото и да било, нали?
Подсмихнах се и отново седнах до нея. Беше забавно да я предизвиквам.

- В началото мислех, че си глупава, като се има предвид нелепия ти опит да ме убиеш, но сега не мисля така. Не си глупава. Може би малко наивна, но не и глупава.
Усмихнах се.
- Жалко, щеше да е забавно да видя втори опит. Кой знае, може пък да е по-успешен от предишния...
Свих рамене с привидно сериозно изражение, но истината беше, че едва се сдържах да не се разсмея.
- Добре, любопитке, следващия въпрос?

Как не се сетих, че това ще е следващия й въпрос.
- Може би по малко и от двете. Тогава бях значително по-глубав и наивен. Историите, които ми разказа за митичните същества ми допаднаха... разпалиха интереса ми и когато разбрах, че тя самата е вампир, не ми се поколебах да я накарам да ме превърне.
Усмихнах се.
- Добре, мой ред е. Как реши да станеш ловец?

- Ауч.
Засмях се и я погледнах. Пак ставаше много самонадеяна.
- Значи за отмъщение? Интересно... Глуповата причина, но все пак интересно.
Усмихнах се.
- И намери ли убийците?

- Че кой спори?
Засмях се.
- Ех, време беше да го признаеш. Но пък има вероятност да се научиш... случват се чудеса.
Подсмихнах се. Държах се гадно, особено като се има предвид, че е изгубила родителите си.
- Ще ги намериш... и брат ти и демона.
Усмихнах се.

- Ауч, това ме заболя.
Ухилих се и се хванах за ребрата.
- Напротив, така мисля. Имаш потенциал... стига да не прибързваш толкова много в действията си, можеш да излезе що-годе сносен ловец.
Засмях се.

- Ау, дарбата ми, значи?
Засмях се.
- Наясно си, че се заблуждаваш, нали? Дарбата ми няма нищо общо с това. Е, помогна, но дори и без нея, нямаше да успееш да ме убиеш. Прекалено бавна си... Така де, сравнявайки те с мен.
Погледнах я.
- Някога убивала ли си вампир?

- В такъв случай, жалко, че не успя. Обзалагам се, че щеше да си много доволна от себе си.
Подсмихнах се.
- Живея в ковчези под земята.
Погледнах я. В началото на лицето й се появи усмивка, но тя бързо замръзна, когато видя сериозното ми изражение.
- Шегувам се де, имам си къща. Която всъщност не е никак далеч от тук. Защо питаш? На гости ли искаш да ми дойдеш?
Засмях се.

- Жива... засега.
Поясних.
- Не мислиш ли, че е малко рано да те каня у дома? Не ме познаваш... Пък е и опасно. Все пак съм вампир. Не можеш да си сигурна, че като те заведа вкъщи, няма да реша да те убия, нали?
Подсмихнах се.

Смелостта й беше повече от впечатляваща. Въпреки, че беше права - можех да я убия еднакво лесно както в гората, така и в дома ми.
- Впечатляващо.
Подсмихнах се.
- Добре, щом толкова много искаш да видиш дома ми...
Изправих се и погледнах.
- Идваш ли? Или се разколеба?